Става дума за ето това пате, което му подарихме, когато беше на около три месеца. 
От тогава винаги спи и заспива с него. Гушка го, целува го. Първи приятели са.
След сън го гушка, докато се събуди и след това го оставя за кратко. Но види ли го, го поисква и го гушка пак.
Хваща го за ръчичката, пълзи с него. Бърше пода, изтърва го на земята и навън, и там бърше…
Ето защо Патенцето започна да става черно – жълто или като жълт далматинец.
Което наложи неговото изпиране.
Крачето на Патенцето се смее, щом го стиснеш. И имах притеснения за оцеляването му след обработката на пералнята… Това известно време ме спираше от неизбежната му участ на чисто Пате (сега).
Днес сутринта му дойде реда. В пералнята с детските дрешки. Малко прах за пране Тео бебе и 40 градуса. Дългата програма.
И о, изненада след 2 часа пране това невероятно Патенце все още може да се смее. И вече изглежда съвсем като ново.
Но…мокро… А днес в София вали. Дълго съхнене ще падне.
На Алек му дойде времето за сън. Но Патенцето го няма… Започва се едно търсене в цялото легло.
Вземат се други плюшени играчки. Не. Те не са Патенцето. Те дори не миришат като него. Е, и петна като него нямат, но това е друго.
Рев. Ама РЕВ! Половин час. Продължава търсенето и мятането на другите играчки. Това Пате не е тук. Къде е Патето? Рев! Заспиване няма. А му се спи, едва гледа. НЕ! Патето търси той. И пак. Рев!
Така един час. Сега дори и аз не мога да го успокоя. Вече ревем заедно.
Няма как. Отиваме на терасата, сваляме мокрото все още, но за щастие само по краката Патенце от простора.
И о, ето къде си било ти, Пате.
Гушна си го, нацелува си го.
Рев – няма. Смях и радост и малко хлипане остатъчно.
След малко заспива веднага. Хванал Патето си за ръчичката и спят.
Голяма мъка за това любимо Пате… милият…
