В два последователни уикенда ще се проведат благотворителни фотосесии в помощ на едно мило дете – Вики. Предстои й четвърти предпоследен курс на лечение в Израел през месец ноември. Благодарение на предишните курсове тя има огромно подобрение! Можете да проследите напредъка й на http://help-viki.info/

Призовавам ви отново да се включите в благотворителните фотосесии! Подарете си красиви снимки! Цените са наистина символични за такава кауза, но всеки може да дари повече, според възможностите си.

Фотосесии ще има в различни градове на България. Чудесно е като се включват толкова много хора и обединяват усилия за една толкова хубава цел!

Всички приходи от фотосесиите ще бъдат преведени по дарителската сметка на Вики. Ако нямате възможност да се снимате, но имате желание да помогнете, можете да го направите -

Централна кооперативна банка /ЦКБ/ АД
София, ул.Г.С.Раковски103
Виктория Лазарова Илиева
IBAN : BG38 CECB 9790 40B3 7313 00
BIC : CECBBGSF

Градовете, дните и часовете, в които можете да се включите във фотосесиите:

Досега показвах само снимките, вече можете да видите и какво се случва по време на снимките :)

Този ден снимахме картофчо – Дамян. Едно сладурчесто новородено, както и неговата сестричка – Калина.

Искам специално да благодаря на всички участвали в клипа. Най-специално на Деси, която го режисира, засне и монтира.

Ето и малко снимки от сесията.

Янчето днес има имен ден. Да й е честит! Честито и на всички именници!

Всички знаете за розовите лентички. Снимах ги, след това участвах с две от снимките си във видеоклипа, вървящ по телевизията за реклама на благотворителния концерт на Avon за събиране на средства за превенция на болестта.

Колко странен е света. Толкова е многолик. Не мислим за хората с различна от нашата съдба… Или поне не толкова. И със сигурност не със същото чувство. А няма как да е същото, няма как да е обективно, ако не си го изживял, ако не знаеш.

Аз, въпреки че участвах в тази кампания с реално желание и съпричастност, пак не съм знаела истински какво значи рак на гърдата. Някак се надяваш да не се случи на теб, или на твой близък. Мислиш си го, че би могло, но тази мисъл е бърза като скоростта на светлината. Минава и не се връща. От страх.

Вече знам. Днес оперираха майка ми от рак на гърдата. Да, страшно е.

Последният й преглед при мамалог е бил миналото лято. Неотдавна. Всичко е било наред. Понякога обаче нещата се развиват по-бързо, отколкото си мислим.

Може да се случи и на вас. Не пъдете тези мисли. Отидете на лекар. Когато знаете, че сте здрави, няма да има от какво да се страхувате. Преглеждайте се поне веднъж годишно. Погрижете се за себе си! Научете се да обичате живота.

Трудно е, но открито в ранен стадий, е поправимо. Превенцията е от огромно значение. Мили хора, грижете се за себе си, за близките и роднините си! Прегледайте се превантивно!

Моля се всичко в бъдеще да е наред с нея.  Мамо, обичам те!

P.S. изпращам ти много положителна и оздравителна енергия!

Това беше преди 10 години. Сега е бълвоч от хора… трудно се наслаждавам на морето. Ще ми се отново да е, както преди. Е, минало-бешело, както казва една приятелка :)

Сега. Сега остава да намерим някоя все още непокътнато местенце. Останаха ли все още такива…? Или да ходя на море през зимата… тогава със сигурност няма да има никого :) Добре е, че винаги има варианти. :)

Колко приятно и топло ми стана да разгледам снимките от море 2010 :) Надеждата е ей там в лъчите на слънцето галещи света :)

Ето няколко снимчици от миналогодишното ни море на Марина Кейп. Не беше особено подходящо времето, но пък беше хубаво. За втората част благодаря и на Мари :* :))))

И защо да е точно днес? Без причина. Днес е ден, като всеки друг. За мен. И нека започна – благодаря за него. От много работа нямаме време да се вслушаме в себе си. Гледам на това  като инвестиция. Ето защо ще започна отново да посещавам йога занимания :) За да бъда повече време с мен самата :)

Покрай стреса и напрежението в живота ни, забравяме да бъдем деца, да се наслаждаваме на живота си, на всеки миг, тук и сега. Миналото – то вече е такова, а бъдещето – все още не е дошло, но сега, сега е тук и е най-важното. Всеки прекрасен детски смях, пламъче в очите, нежно обичам те, слънчев залез, капчици роса, южен вятър в косите, мила постъпка и жест към друг човек… Всичко това и още купища красиви моменти се случват точно сега. Щастливци са тези, които ги изживяват. Щастливка съм и аз, че мога да им се насладя.

Благодаря за всичко това.

Благодаря за живота си. Не винаги е бил лесен, но казват, че е такъв, какъвто си го направиш.

Благодаря за най-прекрасното – Алек. Обичам те, мишле :) Ти си най-милото и приказно създание на света!

Благодаря и за съпруга си, който е идеален за мен. Винаги и за всичко ме подкрепя, помага да сбъдвам мечтите си, обича ме и никога не е предавал любовта ми. Кики, обичам те.

Благодаря за семейството си.

Благодаря и за негативите в живота си. Знам, че те са скрити позитиви. Ако не бяха те, нямаше да съм това, което съм сега. И въпреки че не винаги е така лесно колкото изглежда на думи, то не пречи да е истина. Да, може и да тъгувам, но и ликувам. Как бих могла да оценя щастието си, ако не знаех що е тъга. :)

Благодаря и за работата си. Благодаря на всички мили хора, които ми се доверяват и харесват, това което правя. Благодаря ви. Това е истинска награда за мен.

Благодаря и за приятелите. Може да са малко, но качествени. Много ви обичам всички!

Благодаря, че имам възможност да бъда  на този свят, тук и сега, че мога да изпитам и изживея всичко, което се случва.

Благодаря. Благодаря. Благодаря.

Вече са достъпни и новите прекрасни ваучери на Фото Студио Нана , които можете да закупите от студиото за подарък на хората, които обичате, а дори и за собствена употреба. Важат в рамките на 6 месеца от датата на закупуване.

Идват Коледните и Новогодишните празници, а какъв по-запомнящ се подарък от снимките. Подарете си спомени! Подарете фотосесия.

P.S. Новите ъпдейти не бяха съвместими с предишния ми дизайн, което наложи смяната му. Сега си имам чисто нови дрешки за блога. Много си ги харесвам!

Най-отгоре можете да разгледате препоръчаните теми :)

Лъскаво и шаренко. Имаше хора, макар и да беше делничен ден.

Разбира се от много обикаляне накрая огладнях и се качихме да хапна нещо бързичко на последния етаж.

Стържещият ми корем отдалече усети аромата на току що приготвени вкуснотийки и набързо ме заведе до тях. А то толкова много заведения за бързо хранене, от които се носи уж приятна миризма, но нищо не можеш да си купиш… Аз поне. Малко съм придирчива откъм храна :)

Намирам подходящото. Докато плащахме едно момиче ме настъпи. Случайно. Извини се. Реших, че работи там. Не обърнах внимание.

Сядаме да хапна. (знаете не е полезно да се храниш на крак, трябва да се наслаждаваш на всяка хапка, да я усещаш, да усвояваш храната, а не просто да се натъпчеш, колкото да си наяден). {Много се отклонявам, но нищо :)))}

Едно момиче се върти около нас и ни гледа. Същото, което малко по-рано ме настъпи.

Явно не работи там. Или работи, но не в този смисъл.

Проси.

Срамува се. Трябват й пари, но не смее да си поиска. Само гледа мило. Като малката кибрито-продавачка, но без кибрит, без да продава нищо. Само гордостта си.

Мъжът ми я поканва на масата. Пита я как се казва. Защо е тук, на колко е години, къде е майка й, и още много. Винаги съм се възхищавала на широко скроеното му сърце и как успява да притъпи чувството на тъга, което аз не успявам да направя, което не успяват много, много хора и предпочитат също като мен да са безразлични. На някои просто не им пука, други нямат чувства, трети пък кой  знае…

Предпочитам да съм безразлична, когато  не мога да направя необходимото. Оставям всичко да мине около мен, без да допусна да ме докосне. По-лесно е. Иначе цялата реалност се излива в сърцето ми и  то не може да я побере. Една огромна смесица от  тъга, безпомощност,  въпроси и най-главния  – Защо…?

Защо едно дете на 18 е дошло в мола да проси? Защо майка му е отишла да си търси работа в провинцията, след като хората оттам идват тук… дали не е избягала просто… оставяйки детето си да изхранва баба и сестра… къде е бащата…?

Защо аз се храня в мола, а това момиче, на което предложихме храна ни казва – „Аз не съм гладна сега, ще ги запазя за баба.“

Къде е надеждата тук?

И какво ли му е на това дете? Кой ли се грижи за него?

Да, вече не е дете. Вече е на 18. Нека си намери работа ще си кажете. Но някой му е изтръгнал вярата в доброто, че ще успее, че може, че ще го вземат на работа, някъде, където и да е.

Само стои до хората, надявайки се, че те ще се сетят защо е там. Дори, когато му предложиш пари ги взема със свян.

Защо сме оставили света да стигне до тук?  Вероятно винаги си е било така… кой знае…

Задавам си милион въпроси. Без отговор. Имам само един, който отговаря на всички, но от него не боли по-малко – Съдба.

Гледам философски на живота. Дори не знам какво е да имаш различен поглед от този. Непонятно ми е. Чудно.

Този мироглед ми помага да приемам нещата по-лесно. Да живея в мир със себе си.

Но това след като преосмисля ситуацията.

В първият момент реалността ме удря като товарен влак. Бързо и болезнено. Едва сдържах сълзите си и отидох да се нарева под предлог, че ми се ходи до тоалетна. Явно съм си ревла, само че не си признавам. Типична женка.

П.С. Стефания, пожелавам ти да повярваш в себе си, да имаш съчетания в живота си, да се бориш и да успееш!

П.С. 2 Кики, Обичам те!

Миналата седмица моя мъж носи някаква опаковка и ми казва: Прибери я, това е отрова за мишки. Гледай Алек да не я стигне, че е много силна!

Прибирам я аз и малко по-късно вечерта ми съобщава. Хайде сега я отвори, ама внимателно…

Отварям аз, мноого внимавайки и какво да видя – обици :) Не какви да е обици, а от рециклирана хартия, подправки, зеленчуци и всякакви подобни еко неща…

Така приятно да се изненадах…

Пък аз си мислех, че мъжа ми е решил  превантивно да се бори с гризачите :) Хаххахахах, как можах да не се усъмня в добрите му намерения :D Като го погледнеш отстрани това си е една голяма опашата лъжа…

Но такава съм си аз понякога – наивна… Обаче с обеци… :)

Странно готини. С чемширени листенца и червена тел. Харесвам си ги. Обичам обици.

:*

Това е печката ми :) От днес.

Докато се  обърна и вече имаше този прекрасен вид. Нарисувана. Нарисувана с червило. Моето единствено червило. Е, с повече желание и въображение и без претенциозност може да се използва криво ляво… червилото де. Да се чудиш за кое да ти е жал повече… Алек, приключил с творението си, извиква – „Готовооо!“ „Иж, мамо!“

Ще си кажете, хех, ама това е само едно червило и някаква си печка, дето може и да се измие. Не е голяма трагедия. Така е. Но въпроса е принципен (и да знам, че не може да се започва изречение с „Но“. Но аз го правя, защото ми е удобно, харесва ми и натъртвам на „но“-то. така) и не е за първи път. Има още милион неща случили се и такива, които ще се случат. Аз да си кажа. За тези, които не знаят какво е и за тези, които знаят и не са сами. :)

В началото се ядосваш, много за кратичко, за по-малко от секундата. След това ти става тъжно. После идва примирението смесено с тъга… Ех… Това все пак са предмети, си казваш, ще ги измием, залепим, купим нови, или пък можем и без тях… :) И накрая ти е смешно, защото точно ти си оставил чантата си на стола и нищо, че си повторил стотици пъти да не се пипа там, ти е ясно, че забраненото е най-сладко, червило, ключовете, телефона, портмонето и всички джунджурии, които могат да се съдържат в една дамска чанта са изключително любопитни и интересни за едно дете на почти 2 г. Е, да не е само чантата. Всичко е.

Това колкото е период толкова и не е. Човек сякаш никога не спира да иска. Непрестанно напират желанията ни. Разликата с малките деца е, че ние се опитваме и донякъде успяваме да се контролираме.

А кой го знае това дребосъче какво си мисли… Защо пък сега да не може… и как едно може, а друго не може. Аз пък искам. Точно това. Точно сега. Искам, искам, искам! Сигурно вече си има и девиз – „Щом не може, го искам“! :P

Един малък щурец, дето чупи обеци, чаши, буркани, разваля телефони, играчки, рисува по стените, секциите, гардероба, чаршафите, печката, себе си, дрехите… слага в устата си всичко, което му попадне под ръка, без значение дали му знае вкуса или не…къса книги, маха гумите на всичките си коли, иска всичко, което някой използва, точно в този миг, макар допреди малко да не е било така интересно, събаря, разхвърля и не подрежда, цапа, скача, върти се в кръг и после пада, тропа, чука, крещи и после се гушва у мама и й казва „Мамо, бичам те!“