Съдба

Миналата седмица отидохме до един от Софийските молове, за да убием време, докато чакахме една задачка да стане готова.

Лъскаво и шаренко. Имаше хора, макар и да беше делничен ден.

Разбира се от много обикаляне накрая огладнях и се качихме да хапна нещо бързичко на последния етаж.

Стържещият ми корем отдалече усети аромата на току що приготвени вкуснотийки и набързо ме заведе до тях. А то толкова много заведения за бързо хранене, от които се носи уж приятна миризма, но нищо не можеш да си купиш… Аз поне. Малко съм придирчива откъм храна :)

Намирам подходящото. Докато плащахме едно момиче ме настъпи. Случайно. Извини се. Реших, че работи там. Не обърнах внимание.

Сядаме да хапна. (знаете не е полезно да се храниш на крак, трябва да се наслаждаваш на всяка хапка, да я усещаш, да усвояваш храната, а не просто да се натъпчеш, колкото да си наяден). {Много се отклонявам, но нищо :)))}

Едно момиче се върти около нас и ни гледа. Същото, което малко по-рано ме настъпи.

Явно не работи там. Или работи, но не в този смисъл.

Проси.

Срамува се. Трябват й пари, но не смее да си поиска. Само гледа мило. Като малката кибрито-продавачка, но без кибрит, без да продава нищо. Само гордостта си.

Мъжът ми я поканва на масата. Пита я как се казва. Защо е тук, на колко е години, къде е майка й, и още много. Винаги съм се възхищавала на широко скроеното му сърце и как успява да притъпи чувството на тъга, което аз не успявам да направя, което не успяват много, много хора и предпочитат също като мен да са безразлични. На някои просто не им пука, други нямат чувства, трети пък кой  знае…

Предпочитам да съм безразлична, когато  не мога да направя необходимото. Оставям всичко да мине около мен, без да допусна да ме докосне. По-лесно е. Иначе цялата реалност се излива в сърцето ми и  то не може да я побере. Една огромна смесица от  тъга, безпомощност,  въпроси и най-главния  – Защо…?

Защо едно дете на 18 е дошло в мола да проси? Защо майка му е отишла да си търси работа в провинцията, след като хората оттам идват тук… дали не е избягала просто… оставяйки детето си да изхранва баба и сестра… къде е бащата…?

Защо аз се храня в мола, а това момиче, на което предложихме храна ни казва – „Аз не съм гладна сега, ще ги запазя за баба.“

Къде е надеждата тук?

И какво ли му е на това дете? Кой ли се грижи за него?

Да, вече не е дете. Вече е на 18. Нека си намери работа ще си кажете. Но някой му е изтръгнал вярата в доброто, че ще успее, че може, че ще го вземат на работа, някъде, където и да е.

Само стои до хората, надявайки се, че те ще се сетят защо е там. Дори, когато му предложиш пари ги взема със свян.

Защо сме оставили света да стигне до тук?  Вероятно винаги си е било така… кой знае…

Задавам си милион въпроси. Без отговор. Имам само един, който отговаря на всички, но от него не боли по-малко – Съдба.

Гледам философски на живота. Дори не знам какво е да имаш различен поглед от този. Непонятно ми е. Чудно.

Този мироглед ми помага да приемам нещата по-лесно. Да живея в мир със себе си.

Но това след като преосмисля ситуацията.

В първият момент реалността ме удря като товарен влак. Бързо и болезнено. Едва сдържах сълзите си и отидох да се нарева под предлог, че ми се ходи до тоалетна. Явно съм си ревла, само че не си признавам. Типична женка.

П.С. Стефания, пожелавам ти да повярваш в себе си, да имаш съчетания в живота си, да се бориш и да успееш!

П.С. 2 Кики, Обичам те!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *