С аромат на село

Сипах си чаша топло мляко и ароматът му ме върна назад във времето. Беше лято, бях при баба на село. Всяка сутрин закусвахме току що издоено краве мляко. Топло, ароматно, сварено разбира се. Потапях светли кръгли бисквитки с дупка по средата и докато успея да ги извадя те омекваха толкова много, че после ги гонех из купата с една лъжица. Тази лъжица ми беше най-любимата ми. На нея имаше инкрустирана рисунка на коза с козлета :)
Само каймакът на млякото не харесвах и тайничко го махах без баба да ме види. Тя твърдеше, че е много полезен и трябва да го ям. Аз обаче не можех да го понасям и сега е така, само ми разваляше удоволствието да си гоня омекнали бисквитки и да си ги хапвам сладко.

Къщата на баба се намира в Средна Гора. Точно в балкана. Накрай селото. Зад нея започваха поляните и горите. Ничии и на всички и най-много мои, защото тъй като бяха до нас, аз безусловно си ги считах за свои. Бродех си по цял ден, намирах си всякакви съкровища и игри. В двора ни имаше постройки за животни. Тя отглеждаше всякакви животни по онова време. Много се оплакваше, но мисля, че това я правеше щастлива.

Имаше три крави. Двете бяха сестри, казваха се Пенка и Тонка. Целите черни. Третата беше дъщеря на една от двете, но все не разбирах коя коя е, така че това си остана мистерия за мен :D Дъщерята се казваше Гергана, беше бяла с черни петна. Едно от петната на корема й имаше форма на пате. Удивителни неща създава природата или детското въображение.
Имаше и кози, но аз си спомням само една, тя беше най-възрастната, най-едрата и най-много мляко даваше, най-умната, казваше се Жана. И тя цялата черна.
Беше пълно с всякакви други животни… прасето се казваше Гошо, магарето Марко, кучето се казваше Роза…
Това куче баба като го донесе беше една шепичка малко. Бяло, булончесто, игриво. Направо си умирах от радост!
Спускахме се бегом по една стръмна поляна двете с нея, тя повече се търкаляше, отколкото да се спуска…
Имахме и две кучета, с които бях толкова горда-Вихър и Балкан. Това бяха най-страхотните кучета на света. Истински пазачи!

В двора имахме огрооомен орех, на който дядо ми връзваше дървената люлка и се люлеех с часове. Страхотна сянка и орехи имаше това дърво.

В селото всички мъже с животни се редуваха да водят на паша овцете.
Когато дядо беше наред, баба ставаше много рано и му приготвяше храна в една голяма раница с цвят на избеляло зелено. Дядо го нямаше цял ден, а когато се прибираше ми носеше лешници и ми разказваше какво е видял през деня.

Имах си и една голяма кукла без дрехи и с черна коса. Толкова й се беше сплъстила тая коса от размятване навсякъде, че един ден реших да я подстрижа. Сложих я на детското си столче и започнах като една веща фризьорка. Клъц от тук, клъц оттам. Офъках я здравата. Баба като ме видя и като се завайка, като ме заразпитва защо съм й причинила този вид… Аз спокойно й отвърнах „Нищо, бабо, тя ще порасне пак!“ но и сама не си вярвах. Тогава разбрах, че за фризьор хич не ме бива.

И една синя триколка имах с бели дръжки и едни големи черни гуми. Карах си я из двора с голям кеф. Дядо тогава строеше нещо и аз разбира се точно там ще карам, в разкопаното, там дето цимент се бърка. Моята предвидлива баба „Не карай там, Миме, ще паднеш!“ ми казваше, аз обаче си знам „Няма, бабо, няма!“ Е, няма, ама има! Хахаха, така паднах и си наожулих къде що голо имаше по мен… Колената, ръцете, носа, челото… Кръв капе от мен, баба реве и нарежда „Олелеле, какво направихме сега, баща ти ще ме убие, олелеле! Аз какво ти казах, че ще паднеш, ти защо не ме послуша!“ И такива бабешки работи. А, тате не я уби разбира се, само каза „Ами да не е карала там!“ и така приключихме случката.

Къщата ни имаше два етажа. На първия етаж живеехме, а втория го ползваха повече като склад. На него само мъжете се качваха и то по една дървена сълба, огромна и скърцаща облегната на терасата пред вратата, много страшна ми беше и не ми даваха да се качвам горе. Такива безценни съкровища за тършуване си представях, че има вътре… Ех, как само си мечтаех да надзърна само в един от шкафовете, които успявах да зърна през отворената врата, гледайки с надежда отдолу… Дядо имаше толкова много готини зелени дървени ракли пълни с кой знае какво… Две стаи пълни все с интересности!
Е, така и не ми се отдаде възможност да разгледам, но миналата година отидох там, качих се, обаче тъй като къщата е празна от години, не можах да задоволя любопитството си. Може би така е по-добре и да остане, мистично.

На това място прекарах толкова много щастливи лета, топли, красиви дни. Дни сред природата и волността, дни на чист въздух и детско въображение, дни с топло мляко и бабини приказки. Дни с току що родени пиленца и козлета, дни на игри безкрайни и на скрити тайни :)

Толкова ми липсва това време и това място. Казват, че нищо не лекува носталгията и че това е най-сладката болка :) Може би е така.

Благодарна съм, че имам тези спомени, истински, живи, вълшебни!

Една снимка от семейния албум от 2010…

6 мнения по „С аромат на село

  1. Ех, Нана, добър фотограф си, несъмнено! Но е можело да станеш и невероятен писател. Всъщност никога не е късно да започнеш с малки истории разказани по удивителен начин. Честит празник, желая ти да продължиш да ни показваш красивото във всичките му измерения.
    Поздрави! Вили Недева

    • Милена :))) абсолютно е така :)

      Вили… направо ме изчерви… Благодаря ти! Весел женски месец и на теб. Скоро ще се видим, че имам нещо за теб :)

  2. Много спомени ми навя мила Нана.И моето село е в Средна гора.Дядо ми почина преди 4 години .Баба ми вече не живее там.Много ми е мъчно сега когато отида там .Пусто е .Тихо и самотно.Сега когато отворя портата виждам празният двор,чешмата и малката пътека на която очаквам да видя дядо си .Усмихнат и вечно с мотичка в ръка.Все се чоплше нещо по двора.Тишина обгръща цялата къща.Малките стаички са пусти и вече не се усеща аромата на бабините тутманици и топлата попара с мляко от козичките.Аромата на село никога няма да го забравя.Най-хубавите ми детски години прекарах там.По прашните улици с големи филии топъл хляб в ръка.По зелените полянки и малкия язовир.ЕЕЕ много се отнесох в спомени.Късмет миличка и много ти благодаря за това че ме върна отново в детството ми.

    • Благодаря ти и аз, че сподели. Странно как иначе малки неща ни носят толкова много :)
      Ето защо трябва да се радваме на всеки един миг, на всяко малко нещо :)
      Да си натрупаме много и хубави спомени, защото всяка възраст си има очарованието, въпреки, че винаги ще сме носталгични за отминалото :)
      Поздрави от мен :)))

  3. Pingback: Великденски празници | Winter Nana

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *